Д. Б. Купър: Легендарният самолетен похитител

Подробностите около хитрото самолетно престъпление на Д. Б. Купър и неговото дръзко бягство се разнищват, премислят и обсъждат вече почти четиридесет години.

През 1971 г. Д. Б. Купър отвлича и заплашва да взриви самолет, ако неговият собственик – компанията „Нортуест Ориент“, не му даде откуп от 200 000 долара. Когато получава парите, той скача от самолета, натоварен с 10 кг банкноти, вързани за тялото му.

Никой никога не го вижда отново – нито жив, нито мъртъв. Престъплението му е перфектно, ако е оживял и пълна лудост, ако е загинал при падането си.

Какъвто и да е случаят, псевдонимът Д. Б. Купър – никой не знае истинското му име – може би е едно от най-прочутите имена на крадци в историята.

Всеки, от служители на властта, до празноглави аматьори, се е опитвал да разкрие мистерията около неговото изчезване. Но случаят си остава загадка до ден днешен и Д. Б. Купър се превръща в „Голямата стъпка“ на криминалния свят, измъквайки се от една от най-мащабните и скъпи операции за залавяне в САЩ през XX в. Местонахождението на този човек (или неговите останки) представлява една от най-големите загадки на нашето време.

Разбира се, аналите на полицията са пълни с грешки, довели до завинаги неразкрити случаи – от прочутия Джак изкормвача, до убийството на Черната Далия в Лос Анджелис през 1947 г.

Но престъплението на Д. Б. Купър е различно. Първо, в него няма пострадали, въпреки че властите настояват, че е поставил в опасност десетки животи.

Авиокомпанията „Нортуест Ориент“ претърпява известна щета, а подутото его на ФБР е оголено до кокал. Купър изпълнява корсарския си подвиг в залеза на 47-годишното владение на Дж. Едгар Хувър, който умира скоро след отвличането на самолета. Без съмнение директорът на ФБР е отишъл в гроба, скърцайки със зъби от ярост, причинена от неспособността на хората му да хванат този човек.

Престъплението на Купър е необичайно и с това, че става причината за засилване на охраната по летищата и въвеждане на претърсване на пътниците. Преди неговия парашутен скок е било напълно възможно да се качиш на борда с бомба под мишница.

Повечето примерни граждани реагират с отвращение на всякакви престъпления, но Купър обикновено предизвиква повече усмивки, отколкото смръщени вежди.

Той извършва престъплението си във време – началото на 70-те години на XX век – когато антисоциалното поведение все още е на мода. На него е посветена песен, филм и няколко книги. Успява да извие ръцете на Дж. Едгар Хувър и да измъкне цяла торба с пари от алчна корпорация. Той е като Робин Худ за неумиращите хипита.

Но как Д. Б. Купър успява да се измъкне? Никой не знае със сигурност. Знае се, че е могъл да оцелее след нощното си скачане, понеже лудорията му е повторена с пълен успех от един имитатор само няколко месеца по-късно.

Мнозина други са пробвали вариации на тази техника за самолетно изнудване – обикновено с по-малък успех. Някои от тях се „разпльокват“, както обичат да казват властите. ФБР вярва, че Купър вероятно е срещнал същата съдба – фатална целувка със земята. Но тяхното мнение не може да се похвали с единодушна подкрепа.

Няколко книги са публикували различни теории – някои сериозни, други абсурдни – за случилото се с Купър. Няколко мъже се представят за него, но нито един не го прави убедително. Някои вярват, че той е жив и здрав, и живее някъде по плажовете на Мексико. Други смятат, че продължава да води уединен живот някъде в САЩ и се подсмихва като Чешърския котарак на нелепите слухове за смъртта си.

Престъплението

Д. Б. Купър обезсмъртява образа си в навечерието на Деня на благодарността през 1971 г. – влажен и мразовит ден в американския Северозапад. В четири часа в онази сряда следобед мъж, облечен в скромен костюм, пристъпва към гишето на „Нортуест Ориент“ в международно летище на Портланд и плаща 20 долара за еднопосочен билет до летище „Сиатъл-Такома“. Човекът, на видима възраст около 45 години, дава името Дан Купър. Билетният агент Хан Уилямс му дава място 18С на борда на Полет 305, излитащ в 16:35 ч. за половинчасово пътуване до „Сий-Так“.

Самолетът Боинг 727-100 е започнал деня си във Вашингтон, окръг Колумбия. Пренесъл е пътниците си до Минеаполис, след което е направил кацания в Грейт Фолс и Мисула, щата Монтана, преди да продължи на запад към Портланд. Краткият полет до Сиатъл ще приключи дългия ден. Самолетът може да приюти 94 пасажери – 28 от тях в първа класа – но за този полет на борда се събират едва 37 пътници, преди членовете на екипажа да затворят вратите и да се подготвят за излитане.

Екипажът включва пилота капитан Уилям Скот (51 г.), втори пилот Боб Ратазак; летателният инженер Х. Е. Андерсън и двете млади стюардеси Тина Мъклоу (22 г.) и Флоренс Шафнър (23 г.), които имат по-малко от 24 месеца стаж.

Преди излитането никой от екипажа не обръща особено внимание на Дан Купър – висок и стегнат мъжага. Той е облечен напълно неутрално – тъмен костюм, вратовръзка с игла, бяла риза и типичната за онази епоха мека шапка. Носи тъмен шлифер и куфарче, има тъмни очи, къса кестенява коса – без бакенбарди. Той е от бялата раса и не говори с акцент. Има тен или средиземноморски цвят на кожата, описван като смугъл или маслинен.

Минути след излитането на самолета Купър подава някаква бележка на стюардесата Фло Шафнър. Мъжете, пътуващи сами, често пробутват телефона си или номера на хотелската си стая на привлекателните стюардеси и предполагайки, че става въпрос за подобен случай, тя прибира листчето в джоба на униформата си без да го прочете.

При следващото й минаване покрай него Купър й махва да се приближи. Казва: „По-добре го прочети. Имам бомба“. Кимва към куфарчето в скута си. Шафнър отива в кухнята, прочита бележката и я споделя с колежката си Тина Мъклоу. Двете се забързват към пилотската кабина и показват съобщението на капитан Скот. Пилотът незабавно уведомява по радиото въздушния контрол на летище „Сий-Так“, които съобщават на полицията, а тя от своя страна се свързва с ФБР. Федералните правят спешно обаждане до президента на авиокомпанията „Нортуест Ориент“ Доналд Нироп, който настоява да се съобразят с всички искания на Купър.

Точното съдържание на бележката на Купър е изгубено, понеже той е настоял екипажът да му я върне и си е прибрал обратно потенциалното доказателство. Но Шафнър по-късно си спомня, че бележката е била написана с печатни букви и е съдържала точни инструкции за предаването на 200 000 долара в брой и два комплекта парашути (два за гърба и два резервни за гърдите). Похитителят е искал да получи тези неща, когато се приземят на „Сий-Так“ и е заплашвал, че ще взриви самолета, ако претенциите му не бъдат изпълнени. Шафнър и останалите, прочели бележката, впоследствие са единодушни, че тя е съдържала фразата „Това не е майтап работа“.

Капитан Скот изпраща Шафнър обратно при похитителя. Тя сяда на неговото място до алеята, а той се премества до прозореца. Купър отваря куфарчето си достатъчно широко, за да й позволи да зърне няколко жици и два червени цилиндъра, приличащи на пръчки динамит. Казва й да предаде на пилота да стои нависоко, докато парите и парашутите не бъдат приготвени в Сиатъл. Стюардесата се забързва към пилотската кабина с последното съобщение.

Скот скоро обявява по интеркома, че технически проблем изисква самолетът да покръжи малко преди да кацне. Всички, с изключение на неколцина пътници, изглежда са в неведение за отвличането. То обаче едва ли ще ги изненада.

Дилемата с отвличането

Отвличанията на самолети са в апогея си през 60-те и 70-те години на миналия век. Съобщава се за повече от 500 въздушни пиратски инцидента по целия свят през последните 70 години, като около две-трети от тях се случват само през 1960-1973 г.

Първото известно въздушно похищение се случва през 1931 г., когато пощенски самолет на „Пан Американ“ е превзет от перуанска революционна политическа фракция, която иска да го използва за разпръскването на пропагандни листовки. Пилотът отказва да излети и самолетът остава на летището в продължение на 11 дни, преди революционерите да се откажат от плана си.

Политическата идеология изиграва голяма роля в повечето ранни отвличания, сред които и 25 превземания на самолети в периода 1947-58 г., когато източноевропейски дисиденти се опитват да избягат от комунистическия режим.

Финансово мотивираните отвличания са редки, но не и непознати. На 1 ноември 1955 г. полет на „Юнайтед Еърлайнс“, пътуващ от Денвър за Сиатъл, се разбива 11 минути след излитането си, убивайки всичките си 39 пътници и петчленен екипаж. Разследващите откриват индикации за бомба в товарното отделение. Доказателствата хвърлят подозрение върху Джак Греъм – семеен мъж с две деца – собственик на крайпътен ресторант в Денвър.

Криминалистите установяват, че епицентърът на експлозията се намира точно в опакования като подарък пакет, качен на борда от майката на Греъм Дейзи Кинг, която загива в катастрофата. Греъм е дал пакета на майка си преди тя да си замине. Уликите сочат, че той се е надявал да се сдобие с наследство и застраховка в размер на 50 000 долара. Вместо това е осъден за убийство и екзекутиран.

Въздушните похищения рязко се покачват през 60-те години, когато фразата „Отведи ме в Хавана“ става част от репертоара на всеки комик, докато привържениците на революционера Фидел Кастро и тези на неговия противник Фулгенсио Батиста кръжат над пролива във Флорида на борда на отвлечени самолети. Това принуждава президента Кенеди да въведе през 1961 г. първите мерки за сигурност във въздуха, които са познати и днес: въоръжени бордови агенти и ключалки на пилотските кабини. Конгресът одобрява и смъртна присъда за въздушните пирати.

През 1968 г. започва нова ера във въздушното пиратство, когато недоволни палестинци и други араби използат пътнически самолети, за да си изкарат яда на Израел. Първото подобно отвличане се случва на 23 юли 1963 г., когато трима араби похищават полет на израелската авиолиния „Ел Ал“, пътуващ от Тел Авив за Рим. Самолетът е отклонен за Алжир, където пътниците са освободени, макар че някои от тях са държани на борда повече от месец.

„Ел Ал“ се превръща в лидера на въздушната индустрия, що се отнася до охранителните мерки – обискиране на пътници, въоръжена охрана на борда и бронирани врати на пилотските кабини. Тогава политическите въздушни пирати насочват вниманието си към други авиокомпании, пътуващи за Израел, включително и известен брой американски превозвачи. През 1970 г. група палестинци успяват да координират едновременното отвличане на три самолета – на „ТУА“, „Суисеър“ и „Бритиш Еъруейз“. Самолетите са отклонени за Йордания, изпразнени от пътниците и екипажа и взривени.

Но американските власти не изпитват желание да правят преломни промени в методите за въздушна охрана, дори и след трите отвличания в Йордания. Президентът Никсън нарежда да се поставят обичайните въоръжени въздушни маршали на някои полети. По-агресивните мерки, като проверка на багажа или метални детектори, са отхвърлени, понеже се смята, че са лоши за бизнеса.

Възползвайки се от този пропуск, Купър е в състояние да се качи безпрепятствено на борда на Полет 305 с бомба – или поне така твърди той – макар всички в индустрията прекрасно да осъзнават, че липсата на мерки за сигурност може да позволи на един единствен човек да свали цял самолет.

Изпълняване на исканията

Наземният кризисен екип по отвличанията, включващ сиатълската полиция, агенти на ФБР, служители на „Нортуест“ и Федералната авиационна администрация (ФАА), разполага с приблизително 30 минути да изпълни исканията на Д. Б. Купър. ФБР се заема да събере 200 000-те долара в брой, а полицията да набави двата комплекта парашути.

Купър изрично е посочил, че иска 20-доларови банкноти – индикация за вниманието му към детайлите. Очевидно е пресметнал, че десет хиляди 20-доларови банкноти ще тежат само 9,50 кг. По-малките деноминации са щели да добавят тежест и опасност към парашутния скок. По-големите са щели да предизвикват повече подозрение и съответно са по-трудни за харчене.

Купър настоява банкнотите да имат случайни непоследователни серийни номера. Агентите от ФБР следват неговите инструкции, но се уверяват, че всяка банкнота започва с кодовата буква L, издадена от офиса на Федералния резерв в Сан Франциско. Почти всички банкноти датират от 1969 г. Надпреварвайки се с изтичащото време, агентите организират бърза фотосесия, в която заснемат на микрофилм всичките 10 000 серийни номера.

Междувременно търсенето на подходящи парашути се оказва по-трудно от събирането на 200 000 долара в брой.

Първоначално задачата изглежда проста. Военновъздушната база „Маккорд“ в Такома се съгласява да осигури два военни парашута. Но Купър отхвърля военните парашути, разполагащи с автоматично отварящ се механизъм. Настоява за цивилни ръчно отварящи се парашути. След серия от френетични телефонни обаждания полицията в Сиатъл успява да се свърже със собственика на училище по летене. То е затворено, но човекът все пак е заставен да им услужи. Той посреща полицаите в училището и скоро полицейската кола се изстрелва със ценния си товар към летището.

Бележката на Купър не споменава за плана му да скочи, но властите се досещат за неговите намерения. Чудят се обаче за какво са му два парашута. Да не би да възнамерява да вземе със себе си някои от пътниците или член на екипажа? Този въпрос възпира всяка мисъл за използването на фалшиви парашути, които биха сложили край на отвличането – и на живота на похитителя.

На борда на самолета Купър си пийва бърбън с вода и дори предлага на стюардесите да си плати за питието. Неговите маниери и темперамент продължават да бъдат предмет на спорове. Според спомените на ФБР той е бил пиян и доста сприхав. Един от агентите казва, че похитителят е използвал „мръсен език“ и се е държал „неприлично“.

Но стюардесата Тина Мъклоу, която прекарва повече време с него от другите членове на екипажа, го описва като джентълмен. Тя казва: „Той изглеждаше доста приятен. Не беше жесток и гаден. Беше внимателен и спокоен“. Пример в подкрепа на нейното мнение е фактът, че Купър пожелава да бъде доставена храна за екипажа при кацането на самолета в Сиатъл.

Властите предполагат, че Купър е живял тук или е бил роден в Северозапада. Той не говори с никакъв доловим местен диалект, но разпознава Такома от въздуха, докато самолетът кръжи отгоре и знае, че военновъздушната база „Маккорд“ се намира на 20 минути път от летище „Сий-Так“.

Освен това е добре запознат със скоковете с парашут и е начетен в аеродинамиката, като е наясно с такива подробности, като ъгъла на задкрилките на крилата или минималната въздушна скорост на Боинг 727. Мнозина вярват, че е бил активен или пенсиониран военен служител и някога е бил разпределен на служба в базата „Маккорд“.

„Всичко е готово“

С парите и парашутите под ръка, наземният кризисен екип се свързва с Купър в 17:24 ч. с простото съобщение: „Всичко е готово за пристигането ви“. Той нарежда на капитан Скот да придвижи самолета до една отдалечена добре осветена площадка. Заповядва да намалят осветлението в кабината – предпазна мярка срещу полицейските снайперисти. Настоява, че никакви коли не бива да се приближават до самолета, а човекът с парите – служител на „Нортуест“ – трябва да бъде сам.

Служителят на авиокомпанията паркира служебната си кола недалеч от самолета. Купър нарeжда на Мъклоу да спусне кърмовата стълба. Служителят първо качва двата парашута и после се връща за парите, поставени в голяма брезентова торба.

Виждайки, че изискванията му са изпълнени, Купър се захваща за работа. Позволява на 36-мата пътници и стюардесата Фло Шафнър да напуснат самолета, но не освобождава Тина Мъклоу и тримата мъже в пилотската кабина – Скот, Ратазак и Андерсън.

Чрез капитан Скот представител на ФАА иска разрешение да се качи на борда. Очевидно иска да предупреди похитителя за последствията от това въздушно пиратство – възможна смъртна присъда. Купър му казва да си го завре и отхвърля молбата му.

Междувременно Мъклоу чете ръководството за работа с кърмовата стълба, спускаща се с помощта на обикновен лост, подобен на автомобилната ръчна спирачка. Купър я иска да знае дали стълбата може да се спусне по време на полет, но стюардесата му казва, че не вярва това да е възможно. Той й заявява решително, че много греши.

След това използва телефона на стюардесите, за да даде на пилота инструкции как и накъде да лети. Нарежда височината да не надвишава три хиляди метра, задкрилките да са завъртени на 15 градуса, а скоростта да не надхвърля 150 възела. Предупреждава пилота, че носи висотомер на китката си и може да сверява височината.

По-голям самолет не би могъл да поддържа толкова ниска скорост. Но Купър очевидно е знаел, че лекотоварният 727 (тежащ само 50 тона без гориво) би могъл да лети и с 80 възела в гъстия въздух на 3 000 м височина. Дори с пълни резервоари самолетът не би имал проблем да поддържа скорост от 100 възела.

Парашутистите предпочитат по-бавна скорост, за да компенсират вятърните завихряния, но един скок при 150 възела е приемлив само за експерти в скоковете. Купър е избрал Полет 305 не само заради удобната дестинация, но и заради самия самолет. Боинг 727-100 има три двигателя, един високо на фюзелажа, точно пред вертикалния стабилизатор на опашката, и два други от всяка страна на корпуса, точно над хоризонталните стабилизатори. Той е знаел, че никой от двигателите няма да му попречи, когато спусне кърмовата стълба и се гмурне в нощното небе.

Купър казва на екипажа, че иска да отиде в Мексико Сити, но първи офицер Ратазак му съобщава, че при исканите от него височина и скорост самолетът би могъл да измине само 1 000 мили. Мексико Сити се намира на 2 200 мили разстояние. След кратко съвещание екипажът и Купър се съгласяват да кацнат за презареждане в Рино, щата Невада.

Купър иска самолетът да се напълни с гориво преди да напусне Сиатъл, но зареждането се забавя. Той отново показва дълбоките си познания за устройството на 727. Очевидно е наясно, че самолетът може да поема 4 000 галона гориво в минута. Когато процесът отнема повече от 15 минути, настоява за обяснение и отправя заплахи. Стреснати от бомбената опасност, служителите на летището побързват да си свършат работата.

Междувременно похитителят и екипажът обсъждат маршрута на полета. Невъзможно е да стигнат по права линия от Сиатъл до Рино, спазвайки определената от Купър височина. Самолетът ще мине на опасна близост от няколко високи върхове в Каскадните планини. Той и капитанът стигат до компромисното решение да заобиколят от запад опасните височини по един нисък маршрут, познат като Вектор 23.

Накрая Купър казва на капитан Скот, че налягането в пътническия салон не бива да се регулира. Знае много добре, че може да диша нормално на 3 000 м височина и също така разбира, че изравненото въздушно налягане вътре и извън самолета ще сведе до минимум опасността от бурен приток на въздух, когато спусне кърмовата стълба.

След изясняването на всички тези подробности Купър дава знак за излитане. Самолетът захожда към пистата, набира скорост и вдига колесника си. Часът е 17:46 ч., два часа и шест минути след като Полет 305 се приземява в Сиатъл.

Скокът

Вече във въздуха Купър изпраща стюардесата Мъклоу в пилотската кабина при останалите от екипажа. Вратата на кокпита няма шпионка, а самолетът не е оборудван с камерите за наблюдение, с които разполагат днешните летателни машини. Екипажът е оставен в неведение за действията му, докато капитан Скот се опитва да поддържа ниската височина и скорост.

В 20:00 ч. на таблото светва червена лампичка, индикираща, че в самолета е отворена врата – кърмовата стълба.

Капитан Скот пита по интеркома: „Можем ли да направим нещо за теб?“. Отговорът е кратък: „Не!“. Това е последната дума, която екипажът чува от Дан Купър.

В 20:24 ч. Скот забелязва леко пропадане на носа на самолета, последвано от настройващо движение на опашката. Предполага, че това се дължи на спуснатата кърмова стълба. Отбелязва мястото – близо до река Луис, на 25 мили северно от Портланд. Екипажът решава,че Купър е скочил, но нямат друг избор освен да продължат към Рино, тъй като няма как да потвърдят подозренията си, без да нарушат забраната да не напускат пилотската кабина.

Самолетът докосва земята в Рино в 22:15 ч. Екипажът чака нервно в продължение на пет минути. Капитан Скот говори по интеркома. Когато не получава отговор, предпазливо отваря вратата. Пътническият салон е празен. Похитителят е изчезнал, отнасяйки със себе си почти всичко, което е качил на борда – шапката, палтото и куфарчето с бомбата. Парите и единият комплект от парашутите също ги няма.